„ВАКАНЦИЯ” („КАНИКУЛЫ”)
Петър Киров Караангов (1931-2020 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Натэлла Горская
Петър Караангов
ВАКАНЦИЯ
Върху августовските стърнища –
жълти круши, бурени горчиви.
Свят неделен.
Хълм. Гори далечни
и ливади глъхнещи.
Търсим потвърждението на живота
във шума на наште стъпки.
Но и ние носим
свойте рани с нас
тук, покрай това шосе безлюдно,
носим ги
под телефонни жици с пъстри керкенези.
И се радваме на птиците, които не убихме.
Спомняш ли си за една ваканция
в ученическите ни години?
Раните ни са поръбили –
ще зараснат те на есенното слънце.
Житени зърна ще търсим по харманите.
Ще намерим топъл камък,
върху който да приседнем.
В долината преминават влакове,
пълни с есенни веселия.
О, защо тъй бързо избеляха
шарените ни детински празници?
Като теб съм слаб – не мога
да те изведа от твойта болка.
С прости думи съм въоръжен –
с думите земя, огнище,
хляб, дърво и вино.
Мъча се така да съществувам.
Не отговарям с тях на никакъв въпрос,
най-малко на въпроса,
който тук сега
като дърво над нас израства...
Слънцето залязва зад крайречни орехи.
Върху металическите ни обуща
съхне кръв от пъдпъдъци.
1967 г.
Петър Караангов
КАНИКУЛЫ (перевод с болгарского языка на русский язык: Натэлла Горская)
Где-то там, над августовским полем, –
сладость желтых груш, бурьянов горечь.
День воскресный. Горы. Лес далекий.
И луга в дремоте...
Мы шагаем и в своих шагах чуть слышных
ищем подтвержденья жизни.
Но и боль живую мы несем с собой
по обочинам дорог безлюдных,
вдаль несем
под проводами, где уселась пустельга.
Как отрадно видеть птиц, которых мы не застрелили!
Помнишь ли ты школьные каникулы,
вспоминаешь ли ты детство наше?
Что ж, все раны зарубцуются –
их залечит эта солнечная осень.
На гумну пойдем, набьем карманы зернами,
а потом привал устроим
на большом прогретом камне.
По долине поезда проносятся,
полные осенней радости.
Почему ребячьи праздники,
потеряли краски, быстро выцвели?..
Я, как ты, такой же слабый,
и твоей не уврачую боли.
Знаю только тихие слова:
тихие! – земля, жилище,
хлеб, вино и дерево.
Так вот и пытаюсь жить и выжить.
На вопросы у меня ответа нет
и, тем более, на главный –
тот, что вырос вдруг,
словно дерево, над нами...
Солнце тает за рекой в густом орешнике.
И на наших сапогах железных
стынет кровь перепелов.